Гледам снимките на безплатните закуски в училищата, чета дискусиите из интернет и съм просто
ужасена.
Искам да споделя моето мнение за храненето на децата преди години и сега, пише ни нашата
читателка Дора Ганчева от Бургас.
Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс,
енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад. Да.
Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората.
Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл
хляб с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в
супермаркетите. Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с
истинско овче или краве сирене, които се продаваха навсякъде. Мажеха ни филии с истинско
масло – от онова, което сега не може никъде да се намери. Върху него слагаха дебел пласт смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори.
И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено.
Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха
ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и
настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от истинска кайма, на
пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и
всякакви вкусотийки.
А като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия…
Аз не обичах риба и много ми се караха нашите. Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще
станат чупливи. За нещастие това се случи, но не зная дали заради рибата.
В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от
гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне,
никой не проверяваше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха.
После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха
огромни грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на
земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.
Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни. Щандовете се
оголиха едва през 1988 / 89. Дотогава си имаше и кранвирши, и салами, шпековият „Бургас“
нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в
устата. Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и
хиляди овкусители и подобрители.
Десерти и сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани
от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“ и не мога просто
да си спомня всички. Имаше сиропирани сладкиши – огромен избор. Саралии, кадаиф, реване,
охлювчета, баклава, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всякакви видове, банички, милинки,
тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа поиска.
Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. Баницата на
моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло направо си облизвахме
пръстите.
Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше
„Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше
„Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“ и различни десертчета, които се топяха в устата. „Чайки“,
„Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки навсякъде и струваха стотинки.
Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. А аз да
изброявам подробно, пък те да клатят недоверчиво глави.
Сега подменят историята.
Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как им правя сладките на моята баба,
виждат снимките ми като дете, здраво и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена
памет.
Периодът, в който се тъпчехме до пръсване с истинска и вкусна храна, ще остане като най-черният
в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било така.
Кой иска да промени миналото?
Кой иска да ни остави без спомени?
Кой иска да ни смачка и да забравим, че сме народ с 1300 – годишна история?
Заличителите на България пръскат милиони, за да ни обезличат. Да станем хора без лица, хора
без минало, хора без достойнство, хора без корени. Безрадници.
Ще им позволим ли?
