Всяка година на датата 1 март българите се окичват с бяло-червени мартеници. За здраве, за радост и с предчувствие за края на зимата и настъпването на пролетта. Колко е древна тази българска традиция, едва ли някой може да каже.
Според стара легенда мартеници връзвали по българските земи траките. Те задължително слагали мартеници по времето на пролетните мистерии, които символизирали края на студа и пробуждането на природата за нов живот. Самият Орфей кичел лирата си с мартеници. Според древните тя символизирала безкрая на живота и безсмъртието на човешкия дух именно в съчетанието между белия и червения конец.
Легенда от по-ново време свързва мартеницата с идването на Аспаруховите българи на Балканския полуостров. Тези легенди са не една и две. Когато прабългарите стигнали до Дунавската равнина, били омагьосани от нейната красота. Те избрали това място, за да запалят езически огън. Вярвали, че около огъня бог Тангра избира тези, които ще бъдат под неговото покровителство. Започнал празник. Събрали се много хора. Донесли плодове и зеленчуци, животни. Блеенето на агнетата и мученето на телетата се разнасяло наоколо. Жените пекли хляб, а мъжете поддържали огъня и въртели на шишове големи парчета месо. Хляб и месо имало за всички.
Пламъците на огъня се извисявали все по-високо и по-високо. Само ханът не бил весел. Нямал билката, която в изобилие растяла в родната му степ. По стар обичай нея трябвало да положи до жертвените дарове. Трябвало да благодари на Тангра за тази земя, както повелявал обичая на дедите му. Затова и бил опечален могъщият хан. Но изведнъж до него долетяло пъстро птиче и заговорило с човешки глас: „Не тъжи, велики хане. Аз имам бързи и силни криле. Летях с теб по целия път, за да ти помогна в трудна минута. Завържи на шийката ми бяло конче, аз ще полетя към Волга, при твоята сестра и ще предам поздрави от теб и твоята дружина.“ Ханът завързал бяло конче на шийката на чудната птичка, тя полетяла към небето и скоро се скрила от погледа му.
Минало време и птичката се върнала: „Ликувай, велики хане! Развържи бялото конче и вземи стръкчето билка. Ще намериш и червено конче – поздрав от твоята сестра и роднините ти“. Ханът взел стръкчето билка и го поднесъл в дар. А белия и червения конец запазил, вярвайки, че те ще му донесат здраве и щастие.
От по-ново време е друга приказка за Баба Марта. Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята ѝ носели едно име — Сечко. Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и градинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
„Не извеждай, булка, на паша рано е! Скоро Сечко си отиде. Кърпикожусите цъфтят сега, снахо. Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!“, думал ѝ свекърът.
„Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи“, казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка ѝ домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена ѝ думат! Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея. Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна „Баба Марта“ и да носи само добрини на хората.
Старите българи вярвали, че в природата съществува някаква зла сила, наричана „лошотия“, която също се събуждала през пролетта, а в народните вярвания 1 март бележи началото на пролетта. На мартениците се приписвала магическата сила да предпазва от „лошотията“, най-вече от болести и уроки. Свалят се чак тогава, когато се види първият щъркел и се закачват на разцъфнало или зелено дръвче, или се поставят под камък. Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата.
Освен в България, мартеници се носят и в няколко други държави на Балканския полуостров.
В Северна Македония мартеницата се казва „мартинка“ и честването на традицията напълно се припокрива с това в югозападните части на България.
В Румъния мартениците са наричани „мърцишор“ и се връзват около китките само на жени и деца, а ако се подари на мъж, той трябва да я носи в джоба си, за да не се вижда. Северните ни съседи свързват обичая с началото на земеделската година.
Молдова е друга страна, в която традицията е широко разпространена. Подобно на румънските си съседи, молдовците наричат бяло-червения конец „мърцишор“. Според обичая момичетата подаряват мартеници на момчетата, които се носят до края на месеца и после се окачват на плодово дръвче. Ежегодният фестивал „Мърцишор“ се е превърнал в един от най-големите празници в Молдова. Обичаят прелива в общността на бесарабските българи и в Украйна, където традицията продължава.
Гръцкото наименование за мартеница е „мартис“ и е разпространена предимно в северната част на страната. Носи се до края на месеца, а след това според традицията се оставя върху рози. Мартеницата може да се свали и при появата на първата лястовица.
В Албания мартеницата се нарича „моняк“, като обичаите около нея наподобяват българските, тъй като предимно хората с български корени следват обичая. Същото важи и за Сърбия, където обичаят се практикува от хората с български етнически произход.
Освен това на 1 март честваме паметта на преподобномъченица Евдокия Илиополска и на мъченица Антонина.
Света Евдокия е родена в град Илиопол във Финикия (днес град Баалбек в Ливан) и живяла по времето на император Траян. На младини тя прекарвала живота си в грях и разврат, с красотата си съблазнявала много мъже да съгрешават с нея и натрупала много пари. Но Божията милост не я изоставила и неочаквано в душата на Евдокия станала чудна промяна.
След тежко боледуване тя напуснала града и греха му, и се върнала там година по-късно напълно променена. Искала да остане неизвестна и затова се заселила в покрайнините на града. Там тя срещнала един стар и праведен християнин на име Герман, който я запознал със спасителната вяра в Христос. Той живял и проповядвал няколко десетилетия преди това на стотина километра южно от Илиопол. Като послушала наставленията на Герман, Евдокия се разкаяла за предишния си греховен живот и се покръстила.
Оттогава животът й коренно се променил, тя дарила цялото си богатство за благотворителната дейност на местната църква и живяла праведно, както подобава на християнка. Но император Траян започнал гонение срещу християните, на което станала жертва и Евдокия. Тя била заловена и съдена заедно с други християни. Понеже не склонила да се отрече от вярата си, Евдокия била обезглавена в 107 г.
Света Антонина живяла по времето на император Галерий в град Никея (сега Изник в Турция). Тя била една от дейните християнки на града и при започналото гонение от римската власт била сред първите заловени. Съдили я за неподчинение на заповедта за почитане на езическите богове, както и на обожествяваната личност на императора. Антонина решително отказала да изпълни заповедта и затова била подложена на жестоки изтезания. С Божията подкрепа тя устояла на мъченията, но накрая била завързана в чувал и удавена в езерото край града в 305 г.
Имен ден празнуват всички с хубавите имена Мартин, Мартина, Марта, Евдокия, Евдокий.
Източник: БГНЕС/БТА, проф. Иван Желев
