Има такъв френски филм с Кристин Скот Томас. За любовта, която не разбира, но има нужда да прощава и сама не знае защо търси път към другия през най-непоносимите наглед истини. Докато сърцето я доведе до истинската истина, където има светло място в болката, надежда и ново начало.
Много добра история, която те извръща да погледнеш още веднъж към човека, докато разпалваш кладата на справедливите си съображения. Да отложиш присъдата и вътрешните екзекуции, да помислиш отново, че истината може да не е в кориците на делото, с което разполагаш. Но условие за това е силата да признаеш безсилието си – безсилието да приемеш другия, безсилие дори да опиташ. През това признание на безсилието да обичаме можем да мислим за много неща, включително и за разкола в църквата. Защото разколът е точно това – да отсечеш другия от себе си, а после да си намериш оправдание. Разколът не е проблем на канона, а проблем на любовта и на вярата, без които канонът няма смисъл. Така, както буквата на закона няма смисъл, ако я прилагаш против духа на закона. Затова и в разкола няма истина.
Мина малко време от оповестяването на проекта на Вселенската патриаршия за решаване на църковната криза в Украйна; твърде малко, за да оправдае лавината от несъвместими прочити на това решение, озлоблението и политическите нападки от двете страни.
Толкова отдавна не те обичам – това е обяснението на тази истерия.
Толкова отдавна не обичам Вселенския патриарх, че не мога да се насиля да приема неговите основания и да не се радвам, че е дошло време разделно – да се провали или да влиза в историята като унищожител на православното единство! Е, не искам да звучи точно така, но вижте какво става, вижте кой къде се нарежда геополитически, вижте му приятелите…
Толкова отдавна не обичам Руския патриарх, че сега не мога да се насилия да видя неговите основания. Не мога да не се радвам, че Вселенският патриарх извади от ръкава тристагодишен коз и надцака Руския. Не искам да звучи точно така, но виждате как дори “канонистите” не можаха да му възразят.
И така, под тревожно събрани вежди и фалшива църковна угриженост просветват едни плахи искрици надежда, че вече няма да ни се налага да се търпим. Някак имаме дори формално основание хем да се заплюем взаимно, хем да сме в “истината”. Нали така. Няма да излезе, че ние създаваме разделение в църквата – разделението си го направиха “отговорните фактори” – те да му берат грижата и да носят отговорността. А ние просто ще се подредим сега от двете страни и ще се мразим… какво друго да направим?! Поне знаем как.
Не е толкова просто, обаче. Защото, ако няма външна принуда, човек всъщност прави каквото иска, нали знаете. Разумът само ни снабдява с обосновката. Но по-интересно е друго, което често забравяме. Че човек и мисли каквото иска. Дълбоко в нас, по-дълбоко от разума, работи сърцето. Там са корените на мислите ни; там, където са нашите избори. Затова повтаряме и днес тази древна молитва “Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мен”. Няма как да стане иначе – „от препълнено сърце говорят устата; добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо„… (срв. Мат.12). Каквото има в сърцето ти, това ще има и в мислите ти, и в думите ти.
Толкова отдавна не те обичам – това е ключът за разкола; всеки разкол, но сега говорим за църковния. Защото ако те обичах, щях да те видя иначе.
Ако те обичах, дори без да съм специалист по канонично право щях да чувствам, че оповестяването на едно намерение за църковно администриране, без дори да е осъществено, не може да оправдае прекратяването на общението ми с теб. Това означава да кажа, че ти не си част от църквата. Защо не си част? Защото съм предпочел моето саморазбиране пред общото разбиране за църква.
Ако те обичах, щях да чувствам, без да съм специалист по канонично право, че в пресягането на Вселенската патриаршия през тристагодишно мълчание, за да решава съдбата на църквата в Украйна, има нещо нередно. Ако пък съм и „канонист“, щях да знам, че мълчаливото или с конклудентни действия съгласие с едно положение на нещата след определено време създава право по светските закони. И това е така заради смисъла на правото да регулира справедливо, да внася сигурност, предсказуемост и стабилност на отношенията; да създава уважение на всяка от страните към интереса на другия – бил той материален или духовен. Щях да разбирам, че няма как нещо, което дори по светския закон е несправедливо, да бъде справедливо по църковния. Щях да чувствам тънката тревога, че това нещо дълбоко не е наред, без значение какви карти са свалени на масата.
Ако те обичах, без да съм специалист по догматическо богословие щях да държа в ума си, че ако един църковен епископ и първойерарх на църквата не е осъден за това, че изкривява вярата на църквата, той е неин; в Москва или във Фенер. И аз нямам право да го неглижирам, да го обиждам, да разпространявам политически “аргументи” срещу неговата личност, с които да дискредитирам действията му, защото така дискредитирам църквата, подривам вярата в нейната съборност и клеветя човека. А клеветата е престъпление по наказателния закон; и няма как нещо неморално и престъпно за светския закон да е приемливо по църковния.
Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец (Мат. 5:16). Христови думи към нас. В тяхната светлина е добре всички писмено активни църковни политпросветители от днешния ден да се запитат с каква светлина светят. Ако се затрудняват с отговора, може да помогнат някои подвъпроси: как си представят Христовата църква днес – не руската, украинската или гръцката, а едната съборна и апостолска Църква. Кого биха искали да срещнат там? И ако например решат да прекрачат “прага” й – къде мислят да оставят целия взривоопасен багаж, който са понесли? Защото може да не ги допуснат с него.
Още нещо може да помогне, като говорим за църквата в Украйна; или по-скоро – някой. Има една история за мъдрия цар Соломон, от която хилядолетия черпят поука вярващи и невярващи. Щом дори светските хора могат да я схванат, колко повече църковните ще могат… Та тази история е за две жени, които спорели пред царя, че са майки на едно и също дете. Царят накрая предложил да разрежат детето на две половини и да им ги дадат поравно. Тогава едната жена се отказала от претенцията си. А царят разпоредил да дадат детето точно на нея. Защото бил мъдър. И разбрал, че тя е истинската майка. Знаел, че истинската майка няма да пожертва детето си, а ще предпочете то да остане живо; дори с цената на това, да й бъде отнето и тя цял живот да страда за него.
Да видим коя е истинската майка.