Проф. Александър Маринов в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“.
Интервюто е направено във вторник, 23.10, след 18.10 часа.
– Драматургичният възел в коалиция Обединени патриоти се затегна, след като лидерът на „Атака“ Волен Сидеров бойкотира коалиционния й съвет. Съвет, на който заедно с другите две партии – ВМРО и НФСБ, трябваше да се вземе решение по исканата от него оставка на вицепремиера Валери Симеонов. Но се появи внезапна развръзка. Другият вицепремиер Красимир Каракачанов каза, че оставката на колегата им не е решение. Така вече решения проблем всъщност е прехвърлен все още за сряда, когато се очаква евентуално заседание на правителствената коалиция ГЕРБ – Обединените патриоти, ако все още има смисъл от такова. Можем ли да прогнозираме поредното миролюбиво отхвърляне на напрежението? Следва анализът на проф. Александър Маринов. Проф. Маринов, свидетели ли сме на поредната патриотична серия „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“?
– Мисля, че този път няма да заглъхне ехото, ами ще има разделение. Деление от примитивни политически страсти, от политическа глупост. Тъй като, знаете ли, има такъв един, както се казва, лаф, че не Америка, а България е страната на неограничените възможности. Защото у нас всичко може да стане. Само че включително през последните дни, когато коментираме, защо нещо може, защо нещо не може, защо нещо ще се случи, трябва да се има предвид, че политиката също има своите закони. Те не са измислени нито от учените, нито от политиците, те са формулирани на основата на дългогодишни наблюдения на това, което реално се случва в политиката. И веднага мога да ви кажа, че патриотите, а вероятно и цялата управляваща коалиция упорито летят към пропастта. Просто друг не може да бъде изходът. След всичко, което се изговори и направи в последните дни, не виждам никаква нотка на разум, за да се схване, че положението е неудържимо. Няма как да остане Симеонов на поста си. Това може да доведе до два възможни финала на драмата, на сагата. Единият финал е, който е по-малката щета за управляващите, в края на краищата Симеонов си тръгва. Сам. Вторият вариант: Симеонов си тръгва заедно с цялото правителство. Няма трети вариант. Ако някой си мисли, че те, като се разберат помежду си, примерно Симеонов и Каракачанов, това ще реши проблема и Бойко Борисов ще каже, ами, добре, вие се разбрахте, нищо не е станало. Не, хората ще са и днес там, и утре там, и другиден там, и не само там, и на други места, и ще стават все по-настойчиви, и ще стават все по много. И накрая пак ще стане същото, само че с по-тежки последици. Това не е въпрос на някакви много сложни анализи. Това е въпрос на азбуката на политическата логика.
– А смятате ли, че ще се стигне до това в близките седмици? Защото по реакцията на премиера, по реакцията на вицепремиера Каракачанов, по реакцията дори на г-н Симеонов няма изгледи за подобни финали.
– Тяхната реакция, да, те вероятно така си мислят, че ще им се размине. Но аз смятам, че няма да им се размине. И това е въпрос на бързо развитие. Даже не съм сигурен, че седмици е точният израз. Защото нещата много бързо ескалират в подобни ситуации. Заради едно обстоятелство, което се подценява. Хората страшно се дразнят от арогантността на властта, от нежеланието да си признае грешката, от бягството от отговорност, от това демонстративно отношение „Какво пък ще ни направите? Ами викайте си, какво пък ще ни направите.“ Ние пък ще си седим вътре и няма да паднем.
– А вие ще седите отвън.
– Да, така. Обаче както си спомняме, неведнъж и в България, и на други места, изведнъж се оказва, че тези, които викат отвън, имат какво да направят. Обаче тогава отпада една много важна предпазна мрежа, ако мога така да се изразя, на демокрацията. Истинската демокрация не очаква и не изисква безпогрешни ръководители. Тя иска отговорни ръководители, които си признават грешките, когато грешките са сериозни, да си отиват. Не защото някой непременно трябва да бъде наказан, а защото става дума за манталитет, за начин на мислене на този, който е облечен във власт. Това, което показва Симеонов на първо място, Каракачанов и Борисов вече със своите последни заявления, че те не разбират смисъла на това понятие да служиш на обществото, да се отчиташ пред тези, които са те избрали и т.н. Стигна се дотам, че човекът, който разсъждава най-разумно, най-рационално, колкото и да ни е странно, е Волен Сидеров. Той го каза съвършено точно. Оттеглянето, оставката на Симеонов е спасителният акт за правителството. То е така. Каква са му мотивите, е друг въпрос, тях не ги коментирам. Но формулировката му е точна, даже вече е остаряла.
– Но, ако картината продължава да се движи в посоката, която виждаме, няма ли в един момент наистина съвсем да заглъхне? Ние сме оборвали неведнъж законите на политиката, законите на физиката, законите на живота. Българите сме талантливи хора.
– Заглъхвало е в някои обстоятелства. По принцип това не е невъзможно, но смятам, че ситуацията в момента в България е такава, че няма да заглъхне. Още повече имайте предвид, че тук наистина мащабът на изцепката е много голям. Тук наистина става дума за майки, за деца, които не са уж болни, а са наистина болни. Става дума за големи страдания, тук става дума за преминаване на всички възможни червени, яркочервени, както искате ги наречете, граници и линии. Мисля, че българското общество, независимо от някои свои недъзи, този път няма да прости. Това е моята преценка.
– Проф. Маринов, какво ще се случи при поредица оставки? Да започнем с, както вие определихте, най-малко опасната, тази на вицепремиера Симеонов.
– Ами какво ще се случи? Ако това беше нормална политическа система, ако това бяха нормални партии, нищо особено. Преди всичко самият Симеонов щеше да разбере, че е здравословно за него и за партията му да си подаде оставката, без това да доведе непременно до срутване на правителството. Но понеже той се е запънал и държи на себе си и на своето присъствие във властта, с това ангажира категорично партията си, с това лишава от терен за маневриране своите партньори и тогава стигаме до последиците, че няма да се изключи един бушон, а ще изгърми трафопостът. И това ще доведе наистина до верижна реакция. Защото в един момент всеки ще си зададе въпроса, и Сидеров, и Каракачанов, и Борисов, каква е цената на поддържането на правителството в такава засилена обществена критичност. Защото това всичко се трупа на управляващите. И на едни избори след три или шест месеца всичко това ще бъде предявено като много, много солена сметка. Така че ще се задейства в един момент инстинктът да се спасяваме поединично и тогава всичко ще рухне много бързо. А целта е именно в това да не се разпадат. Тук аз съм съгласен, че не може просто да си вземеш шапката и да се изнесеш от властта. Това са някакви процедури, някакви отговорности, някакви дела, действия, които трябва да бъдат приключени. А сега в момента ние сме на ръба на такъв бърз неконтролиран разпад. Колкото и сега да изглеждат самоуверени и смели. Уверявам ви, че както вървят нещата, след няколко дни ще гледаме същите лица с други изражения.
– С какво си обяснявате нечувствителността, политическото късогледство, с какво си обяснявате реакциите във властта, и най-вече на лидерите на управляващата коалиция.
– Честно казано, най-добър отговор на този въпрос би могъл да даде психиатърът доктор Николай Михайлов. Но аз си мисля, че в моята сфера на експертиза влияние дава токсичната комбинация на два фактора. Първо, това, че на върха на политиката ни попаднаха съвсем случайни хора от гледна точка на качества, способности и постижения. Те са случайни и в това, че са нечувствителни. Аз не ви говоря за чувствителност като да пророниш сълза. Говоря за чувствителност като усет за проблемите и основателните претенции на тези, които са те избрали – в такъв смисъл говоря за чувствителност. И вторият фактор, това е фрапиращото, въпиещото чувство за безнаказаност. То блика просто от тях, не могат да го скрият, то е по-силно от тях, не могат да го скрият. То е по-силно от тях. Те непрекъснато ни казват – че какво ще ни направите, нищо не можете да ни направите, ние ще си гоним интереса, както ни скимне. И не са само политиците такива, обаче. Вижте какво прави част от т.нар. едър бизнес. До вчера се бяха хванали гуша за гуша със Симеонов, сега обаче имат своя изгода, свой интерес и казват – ние го защитаваме, той е добър. Как може така за три месеца да се обърнеш на 180 градуса? Така че комбинацията от тези фактори, които са характерни за политиците, но и за други български елити, водят до това, че те изкопават пропаст между себе си и обществото.
– Въпросът е, има ли готовност обществото да излъчи друг тип политици? Можем ли да говорим, че има едни българи и други българи, след като такива няма? Ние сякаш сме всички едно и също, за съжаление.
– Е, не сме всички еднакви. Аз мисля, че нито аз, нито вие, нито много други хора не биха постъпили като тях.
– Не, няма да постъпим, ама не сме в управлението.
– Значи ние може да не сме в управлението, но все пак ако се напрегнем мисловно и морално, можем да изпратим в управлението по-подходящи. Не казвам безпогрешни, перфектни, богоподобни – не. Говоря за хора, които все пак нещо да отбират, да разбират и да спазват правилата. Дали е способно българското общество? Не мога да ви отговоря на този въпрос категорично, защото има опасност да смеся желаното с действителното. Но има един единствен начин да разберем – като на фона на поуките от последните две години, повторим единственото възможно демократично упражнение. И тогава ще видим дали сме поне малко по-способни, отколкото сме били преди две, преди пет, преди седем, преди десет години. То е процес, няма как да имаме резултати веднага и сега по поръчка. Но че това, което става, е нетърпимо, според мен мнозинството от българите са убедени.
– Въпросът е, че когато се стигне до изборите, след тях се случва същото, става по-лошо, и по-лошо, и по-лошо. Наблюдаваме упражнението в политическия живот през последните 15-20 години и не върви към по-добро.
– Може би трябва наистина да се влоши много, за да започне да се оправя. Иначе като цяло съм съгласен с преценката ви, да, спиралата е низходяща, и то стръмна.
– Пътят нагоре, който води надолу – такава е онагледяващата метафора. Друга тема – президентът Радев потвърди своята позиция за подкрепа на всяко политическо движение и отново стои въпросът: има ли шанс за такова движение и откъде да се появи, като не го виждаме?
– Вижте, това не е проблем, че не го виждаме в момента. То може много бързо да се сформира, много бързо може да израсне от тази спяща обществена среда. Тук е важно наистина да е движение от типа, за което говори президентът. Не всяко движение ново по принцип, а такова, което наистина дава основание да смятаме, че ще се бори за промяна в необходимата положителност.
– По какво ще го познаем?
– По две неща – по лицата и по делата. Не само по хубавите думи. По лицата и по делата. Мисля, че това не е чак толкова малко като възможност. Не е като да ловиш черна котка в тъмна стая. Така че не виждам нищо фатално. По-скоро това, което каза президентът, подкрепя идеята, че той няма пряко да се захване с партийно строителство, но ще даде своя авторитет за подкрепата на тенденция, от която няма да има вероятно непосредствена изгода. Някой си мисли, че той ще си прави партия, която да го преизбере след три години. Не непременно е такава логиката. От тази гледна точка, според мен неговата идея, че е нужна промяна на средата, на политическата, на обществената среда, е правилна. Нека да има повече такива движения, не е речено, че ще бъдат само в една или друга част на спектъра. Въпросът е, че трябва да се промени начинът, по който се прави политика. Това е. А, че могат да бъдат различни, в това число да предлагат различни варианти, цели и т.н., това не е проблем. Не е нужно едно нещо ново да се появи, което да монополизира българската политика. Пази Боже.
– Ние по тоталитарен навик възприемаме политиката като монопол и всички наши политически партии крушираха в този монопол.
– Да, така е. Но трябва да продължим да търсим, няма друг начин. Назад връщане няма, а и да търпим сегашното положение също не ще продължава. Така че ще търсим. Може би ще търсим в различни посоки, не всички заедно в една посока. Въпросът е тук критерият, принципът и най-вече необходимостта реално да преследваме една обща голяма цел. Защото или всички заедно ще оцелеем, или заедно ще се разпердушиним.
Източник: Радио „Фокус“/Епицентър.бг
