Съдът реши окончателно: „Царска Бистрица“ е на Симеон Сакскобургготски
Върховният касационен съд (ВКС) отхвърли иска на държавата срещу бившия премиер и лидер на НДСВ Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза за така наречения дворец „Царска Бистрица“. Така най-висшата съдебна инстанция отмени решението на Софийския апелативен съд, с което държавата се признава за собственик. Решението е окончателно.
Също така магистратите осъждат държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на Сакскобургготски сумата от 18 897.50 лв., представляваща направените по делото разноски. Държавата е осъдена и да заплати на Мария-Луиза сумата от 62 354.74лв., представляваща направените по делото разноски.
Това е първото от серията дела, по което съдът приема окончателно, че някой от спорните имоти е на наследниците на някогашните царе. Досега държавата спечели съдебните процеси за „Cитняĸoвo“, „Capъгьoл“, както и за бившeтo cтoпaнcтвo нa УБO ĸpaй Bpaнa. Ocнoвният apгyмeнт пo вcичĸи тях, освен нeгoднaтa „pecтитyция“, беше, чe двopцитe и гopитe изнaчaлнo ca били coбcтвeнocт нa дъpжaвнaтa cлyжбa Интeндaнcтвo, a нe нa мoнapcитe ĸaтo пepcoни.
Делото за „Царска Бистрица“ е и първото, по което ВКС реши да пита Конституционния съд (КС) какъв е ефектът от решението му, с което през 1998 г. обяви за противоконституционен Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (ЗОДСИСБЦ). А КС прие, че закони като него трябва да се считат за невалидни от приемането на новата Конституция през 1991 г.
Тезата на държавата по делото беше, че тя е притежава „Царска Бистрица“ на три основания, съобщи „Лекс“. Първо, по силата на Закона за горите от 1897 г., като поддържа, че се ползва от въведената в него презумпция, че горите са държавни. Второто основание, което изтъкваше Министерството на регионалното развитие и благоустройството, което води делата, е, че Интендантството на цивилната листа на царя ги е придобило по давност от 1900-1930 г.
И последният мотив на държавата да настоява, че е собственик беше конфискационният закон от 1947 г., с който са отнети всички царски имоти. Като твърдеше, че решението на КС, с което той беше обявен за противоконституционен през 1998 г., няма нито обратна сила, нито реституционен характер.
ВКС обаче отхвърля всички тези аргументи и отправя доста критики към Софийския апелативен съд, който през 2017 г. призна имота за държавен.
И достига до извода, че в началото на 20 век те не са принадлежали на българската държава. Тя не ги придобила на и на основание на действалата тогава презумпция, че „държавни гори са ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини“.
„Имотът не е посочен като държавна гора в нито едно от представените по делото писмени доказателства – стопански карти, дефинитивни стопански планове, актове по определяне предмета на горското стопанство“, пише ВКС.
Що се отнася до т. нар. дворец и построяването му върховните съдии отправят критика към САС, който не е възприел показания на свидетели, които доказват, че той е бил на Фердинанд. Трима души са преразказвали сведения, предавани в семействата им, че Фердинанд е купил земите, върху които впоследствие с лични средства, получени по наследство от майка му княгиня Клементина, е построил като свой личен имот двореца „Царска Бистрица“.
ВКС заявява, че „когато свидетелските показания не са основани на преки и непосредствени впечатления поради отдалечеността във времето на събитията, за които се отнасят, но се основават на информация, възприета от очевидци на тези събития, тези показания следва да бъдат кредитирани. Сам по себе си фактът, че свидетелските показания не почиват на преки и непосредствени възприятия, не може да обоснове извод за тяхната недостоверност, а оттам и констатация, че твърдените от свидетелите факти не са се осъществили“.
Като в решението изрично се посочва, че релевантните за спора за „Царска Бистрица“ факти са се осъществили преди повече от 100 години и разпитът на свидетели-очевидци е практически невъзможен.
ВКС отхвърля тезата на държавата, че т. нар. Интендантство на Цивилната листа е придобило имотите по давност. От решението на съда става ясно, че Фердинанд ги е купил през 1900 г. и 1901 г. През 1930 г. обаче е съставен акт за собственост на името на интендантството.
Въпреки това съдът изтъква, че по делото има данни, че всъщност фактическата власт върху имота след 1918 г. е била упражнявана от цар Борис III и членовете на неговото семейство.
