Проф. Киров, коментирайте казуса “Полфриймън”, Панов прекали с опита за грубо вмешателство и натиск върху съдии

Ще започна от това, което направи съставът на Апелативния съд, председателстван от съдия Калин Калпакчиев. Със свое определение този състав предсрочно условно освободи от изтърпяване на остатъка от наказанието Джок Полфрийман. Последният беше осъден за убийство и опит за убийство на български граждани. Казусът е интересен не заради друго, а защото поставя въпроса могат ли да бъдат коментирани решенията на съда, като разбира се, няма спор по въпроса, че те трябва да бъдат изпълнявани след влизането им в сила.

В българското общество целенасочено се налага разбирането, че съдебните решения не се коментират, а се изпълняват. Без съмнение съдебните решения следва да се изпълняват. Две мнения по въпроса няма, но дали не могат да се коментират – моето мнение се разминава с това на голяма част от магистратите. Магистратите не са богове, свръхчовеци, не са безгрешни, а са хора. Още римляните са казали “Errare humanum est” човешко е да се греши. След като са хора като всички останали, значи, че и те не са предпазени от грешки и когато са допуснали такива защо обществото да не ги коментира? Никой не може да забрани на хората да четат и коментират мотивите към едно или друго съдебно решение. В демократичното общество и държава всеки акт на държавен орган може да бъде коментиран и дискутиран. Поведението на политиците, законите, приемани от парламента, указите на президента, инициативите на правителството, та дори действията на прокуратурата са пред погледа на обществото и то може да изрази мнение по тях. Как да бъде въведена забрана, да се коментира върху правилността на съдебните актове? По стечение на обстоятелствата съм чел доста съдебни актове и за съжаление има случаи, в които съм се чудил ние с колегите съдии дали четем едни и същи закони, или защо ги разбираме по различен начин. Има и съдебни решения, които са произнесени “контра легем”, но са влезли в сила и са изпълнени. Как да не може да се коментират мотивите, или отсъствието на такива в съдебните актове? Това е неприемливо в общество, в което правото на мнение е изведено в конституционна ценност.

Точно това исках да коментирам. Безспорно съдебният акт е мотивиран по някакъв начин. За да се стигне до определението, с което престъпникът е предсрочно условно освободен от изтърпяване на наказанието “лишаване от свобода”, трябва да се направи констатацията, че лицето се е поправило вследствие на вече изтърпяната част от наказанието. Така е постигната основната цел на всяка наказателна мярка – превъзпитание на дееца. Как обаче се стига до този извод, в конкретния случай – на базата на аргументи, че лицето е полагало труд през цялото време, през което е било в затвора? Като полага труд, Джок Полфрийман намалява срока на своето наказание – значи е мотивиран да полага труд, независимо дали се е поправил или не. Какво е субективното отношение на дееца към извършеното от него деяние не става ясно. Дали той е осъзнал престъпния характер на поведението си в миналото, дали вътрешно в себе си го е отрекъл, никой не може да каже. В случая полагането на труд не е доказателство, че лицето се е поправило. На следващо място, вследствие на престоя в затвора престъпникът е научил български език. Извинявайте, но ако един български гражданин е осъден на 20 години затвор в Австралия, той със сигурност за това време ще научи английски език. На следващо място Полфрийман е развивал активна дейност във връзка с правата на затворниците. Да, той осъществява такава дейност, но по този начин се стреми да защити преди всичко собствените си интереси. Това, че защитава правата при затворниците, само по себе си също не доказва, че лицето се е поправило. Освен това затворникът е контактувал с духовници, водил е беседи с тях, междувременно завършва дистанционно висше образование. Да, уплътнявал си е времето, а това, че човек е чел малко повече книги, за да постигне някаква степен на образование – това също не може да се приеме, че е относимо към формиране на едно ново отношение към извършеното в миналото деяние.

Дадената положителна характеристика на Полфрийман, особено след скандала същият да бъде обявен от този комитет за “човек на годината”, идва като че ли в повече. И като се допълни излязлата информация, че част от съдебния състав е имала много близки отношения с различни проекти на тази неправителствена организация, ми се струва, че се поставя сериозна сянка на съмнение върху безпристрастността на този състав. В резултат на всичко виждаме, че се предлага мярка при която лицето излиза на свобода, но не в последните 2-3 години от една много дълга присъда, а той изтърпява едва малко повече от половината от наказанието. Би трябвало да си дадем сметка, че това лице в момента, в който излезе на свобода, ще напусне юрисдикцията на България.

Когато лицето не е под българска юрисдикция, нашите институции могат да следят неговото поведение и дали няма да извърши друго престъпление в изпитателния срок. То най-вероятно ще бъде доста далеч от нас и ние по никакъв начин не можем да следим поведението му. Постановената мярка не е помилване, а предсрочно условно освобождаване от изтърпяване на остатъка от наказанието. Тепърва ще трябва да се упражнява контрол, за да се следи дали наистина лицето се е поправило. Такъв контрол е невъзможен, когато Полфрийман напусне територията на Р България, а това разбира се ще се случи. На следващо място, какво става с обезщетението на близките на жертвата на престъплението. Не е трудно да осъзнаем, че напускането на територията на България практически означава само едно – тези финансови задължения изобщо няма да бъдат изпълнени. И се появява един съдебен състав, както виждаме със съмнителна безпристрастност, който постановява определение, вследствие на което лицето излиза на свобода. Е каква да бъде реакцията на българското общество?! По-голямата част реагира остро, спонтанно и емоционално, защото чувството за справедливост отново е накърнено, при това не от ефекта на съдебния акт, а от това, че той е необоснован, нелогичен и неправилен. Част от магистратите пък скочиха с гърди да бранят един от активните членове на Съюза на съдиите – Калин Калпакчиев. Така едни достойни, в голямата си част хора, се вкараха в неравна битка с общественото мнение, само защото членуват в организацията Съюз на съдиите. Като похлупак на всичко в набралата инерция обществена реакция дойде и намесата на председателя на ВКС Лозан Панов.

Очевидно една от целите е да бъде защитен Калин Калпакчиев. През последните дни чета и препрочитам обръщението на Лозан Панов, което е качено на страницата на ВКС и просто не мога да реша към кой литературен жанр да го причисля. На първо място не знам защо едно лично мнение и обръщение на магистрат е оповестено като документ на ВКС. Не разбирам и дали това обръщение ангажира мнението на всички съдии от ВКС. Този въпрос остава открит и най-вероятно някакъв отговор трябва да му се даде. Питам се и като какъв Лозан Панов прави това обръщение. Като висш магистрат – надали, защото обръщение към българския народ по конституция могат да правят държавният глава, премиерът и председателят на Народното събрание – все политически лица. Самото обръщение е пълно с политически квалификации и размислите на Лозан Панов по отношение на българската демокрация. Ако това обръщение е направено от председателя на ВКС като юрист, т.е. ако той изразява мнението си по казуса с определението на Апелативния съд, то би могъл да заключи дали става дума за един стабилен акт, който е влязъл в сила и следва да се изпълни, както и че такъв акт не подлежи на по-нататъшно атакуване и нищо повече.

При положение, че Панов смята определението на Апелативния съд за окончателно, може да призове то да бъде изпълнено. В самото обръщение обаче е налице опит за грубо вмешателство и целенасочен натиск върху персонално изброени съдии, влизащи в състава на ВКС, който ще разгледа искането на Главния прокурор за възобновяване на производството. Квалификациите са много интересни – магистратите са приканени първо много бързо да се произнесат по един, както каза Лозан Панов, “елементарен от правна гледна точка казус, за да се сложи край на беззаконието и произвола”. На кое беззаконие и произвол? Че Джок Полфрийман правомерно е държан в център за бежанци. Лозан Панов пряко въздейства върху убеждението на магистратите по един категоричен начин, така че те да се произнесат, подчинявайки се на неговото мнение по казуса. Това е недопустимо. Именно затова ми се струва, че мястото на Лозан Панов въобще не е в съдебната власт. Такъв груб натиск върху независимостта на съдебен състав не съм чувал до сега да си е позволил никой магистрат. Още повече, става дума за висш магистрат административен ръководител на ВКС. В обръщението съзирам директна заплаха към магистратите, които трябва да се произнесат правилно, защото ако съставът се произнесе в разрез с желанието на Панов, би настъпил апокалипсис, тотален крах на правовата държава и върховенството на закона. Това вече е прекалено. В обръщението макар и индиректно се дава оценка и на процедурата за номиниране и избор на нов главен прокурор. И тук квалификациите са твърде тежки като се стига до изключително остро противопоставяне и даване на необосновани оценки спрямо колеги от съдебната власт. Да не забравяме и невъздържаното и неуместно поведение на Панов по отношение на част от членовете на съдийската колегия на ВСС и тяхната естествена и правилна реакция да му поискат оставката.

Не бива да ни учудва, че има остри реакции и протести за избора на конкретен кандидат. Ние си имаме политически партии, чиито политически програми са концентрирани най-вече върху желаната от тях реформа в съдебната власт, която пък се свежда до борба с главния прокурор. Когато такива политически субекти насочат своята активност по отношение на съд, прокуратура и следствие, естествено, че могат да се индуцират подобни прояви. Струва ми се, че това което наблюдаваме, е резултат на целенасочена дейност на политически субекти. Всъщност получи се едно “хорово” изпълнение, като се намесиха и неправителствени организации, Висшия адвокатски съвет, Съюза на съдиите, както и “солисти” в лицето на известни анализатори и общественици. Лозан Панов не остана безучастен.

И в миналото е имало единствени кандидатури. Настоящата ситуация не е драматично изключение. Нали промените от 2015 г. на Конституцията и обособяването във ВСС на две колегии – съдийска и прокурорска, имаше за цел именно това – при назначаването на магистрати в съответните квоти – съдиите да се произнасят при назначаването на съдии и да предлагат кандидатури без намесата на прокурорите, както и обратното. Това беше “революционната” промяна на Конституцията, предложена от Христо Иванов. Е, това е факт. Имаме разделение на две колегии. Прокурорите, очевидно се обединяват около една кандидатура, тази на Иван Гешев. И това се приема в някои среди като изключително проблематично, застрашаващо едва ли не по-нататъшното развитие на съдебната власт и на правовата държава. От друга страна се приканваше министърът на правосъдието да номинира алтернативна допълнителна кандидатура. А представяте ли си какво щеше да стане, ако в състезанието, вместо кандидатура от професионалните среди бъде издигната и предпочетена политическа кандидатура на министъра на правосъдието. Тогава обвиненията щяха да са, че изпълнителната власт си налага удобен за нея главен прокурор. И затова, съвсем естествено министърът на правосъдието отказа да предложи кандидатура.