Сензационни разкрития за славните времена с Тато и се*са в партизанските отряди
Стефан Койчов е роден през 1925 г. Още на 16 години се включва в партизанската бригада „Чавдар“, в която е участвал и Тодор Живков. Заради невръстната му възраст са го наричали новия Митко Палаузов. Антифашисткият отряд действа в околностите на Ново село, Ботевград, Пирдоп, Етрополе и Якоруда. 88-годишният Койчов е агроинженер и с умиление си спомня славните времена с Тато и с останалите от дружината си, които вече не са сред живите, в интервю за socbg.com
Първо да се разберем, че аз обръщението „господин“ никога не съм го приемал. Искам да остана другарят Койчов до края на живота си. Сега на въпроса. На България не е нужен само нашият отряд, а един Пиночет. Нужни са личности като Сталин, които да вдигнат на крак народа и да прочистят всички гадове, които затриха истинската революция, истинските идеали и оставиха хората да живеят в мизерия!“, казва той, цитиран от socbg.com.
В партизанските отряди отиваха смели момчета, а и момичета, едни бяха минали през марксически кръжоци, други се бяха запалили от комунистическата идея, примамени от които обещаваше тя. Е, после, след победата се оказа, че през 1943-та са станали партизани и хора, които са вижда ли края на Вермахта и са мислили за по-доброто си бъдеще. Получиха си го това хубаво бъдеще с няколко месеца при партизаните, но с цената на кървавите ни битки срещу фашизма.
– В онези трудни за вас времена ятаците ли бяха вашите спасители?
– Тяхната роля беше много отговорна и сложна. Ние все пак бяхме в шумата и въоръжени. Можехме да се отбраняваме. А ятакът е в постоянен риск – надушат ли го, палеха му къщата и му разпиляваха целия живот. Но и при някои от тях имаше добре пресметнати ходове. Научих го, когато дойде през 1966-а един от Якоруда да му ходатайствам да стане активен борец. „Че аз не те познавам, ти викаш, че ятак си ни бил, му казах. А той вика: „Когато след една акция ви донесох две драни кокошки, ви беше хубаво, а сега – не се познаваме. И се обиди, но стана активен борец. Не му запомних името противен ми беше.
– В „Чавдар“ имахте ли респект от Тодор Живков?
– Той не е бил партизанин или шеф на отряда, та да се стряскаме от него. Една трета от чавдарци го знаеха само по име – Янко За тях думите „пълномощник“ и „координатор“ нищо не значеха. Заслугата на Живков към чавдарци беше тази, че след победата направи така, че „Чавдар“ да излезе главен фактор в съпротивата у нас. И около двайсет книги се изписаха за подвизите ни. Възвеличаваха ни. Тато обаче открадна една сюрия досиета на престъпниците, които не бяха истински чавдарци, след които успя да прихване военните и да стане големец. Тях ги беше страх, защото фалшивите партизани само клюкареха и си мислеха, че никой не го знаеше. Случвало се е дори да пускаме фалшиви неща, за да ни мислят за идиоти. Живков беше един от тях.
– Даваха ли се добри постове на чавдарците след Девети?
– Което си беше така, така е. Но не бяха издигани всички. Но на мен постове не ми трябваха. Аз бях учил агроинженерство донякъде, а и ме влечеше земята. Издигнах се до шеф на ТКЗС, но нищо повече, за разлика от някои другари.
– Бяха ли интелигентни момичетата и момчетата в бригадата?
– Е, тези, дето бяха учили след гимназията, си личаха. Много умни бяха Андро (б.а. поетът Веселин Андреев), Йордан Йотов, Иван Хариев , Доктора. Не бяха много хора, но в крайна сметка те се ръководеха от идеята и главно от партията.
– А как стояха нещата с Добри Джуров?
– А, той беше учил в Семинарията. И гo питам един ден – ти с Божието слово си запознат, някоя вечер на всички какво е греховно, кое е богоугодно, какво е да си истински християнин? „Отдавна Партията е моят Бог, с други глупости не ме занимавай!, отряза ме той и ме изгледа лошо, както обикновено правеше, когато не му изнася. По-късно, като стана министър на войната, не съм го търсил за услуги, както правеха другите от отряда-да урежда деца и близки за по-лека военна служба.
Вижте най-добрите оферти за групово пазаруване
Стефан Койчов
– Имали сте тактика за атакуване на мандри, когато е трябвало да си набавяте продоволствие, както се твърди?
– Имахме проста тактика. Преди да нападаме, стреляхме във въздуха, за да разберат онези в мандрата, че идем ние. Щом не се страхуваме да стреляме, значи сме сигурни в успеха си. Съпротива обикновено нямаше.
– След победата имаше ли деление на „по-заслужили партизански отряди“ и „по-незаслужили“?
– Естествено. Ние бяхме давани винаги за пример. Живков имаше заслуга за това. Веднъж даже през 60-те години на миналия век обикновен биеш партизанин от Смолянско каза на Живков „Е, освен чавдарци и други се бихме за свободата. Той му отговори: „Ние бяхме най-заслужилите и смелите!, и никой след това не е повдигал този въпрос
– Един деликатен въпрос. Какви бяха отношенията между жените и мъжете в партизанските отряди?
– О, момче младо, защо ти е неудобно директно да си зададеш въпроса имало ли е ку*варлък при партизаните? В нашата бригада не момите ни бяха малко, даже май прекалено малко ни бяха мъжемразките, в онзи смисъл. Имаше си с*кс. Но да не забравяме, че командирът на отряда, Тоне Переновски, бе железен сталинист и държеше стоманена дисциплина. Според него който изневери на отряда и на идеята, който се отдаде на съблазни, трябваше да се наказва най-жестоко със смърт. Всичко се правеше тайно разбира се, и поне аз не съм чувал да е имало подобни наказания. Така другарят Сталин беше постъпвал с развратниците, та ние уж вземахме пример от него. Ама после, след Девети, се чу, че в други отряди мискинлъци също е имало – в Габровско-Севлиевския отряд и в Сливенския. Даже се чу, че двама партизани в една жена се влюбили и двамата въртели с нея любов. Без това да им пречи на другарството. Абе живи хора, искат си своето дори и в гората.
– Вярно ли е, че още преди края на войната сте си избирали високи постове?
– Така беше, не отричам. Много си бяха избрали да въртят партийна работа. И то като началници. Усещаха къде ще е благото на свободата. Повечето го постигнаха. Бригадата през 1943-та започна да гони 500 души. През тази година набъбнахме като бройка. Не отричам и това, че мнозина от нас вече виждаха победата и искаха след това партизанлъкът да им осигури кариера. Повечето успяха.
– Имаше ли хора, които ставаха партизани, защото са подгонени за кражби и криминални престъпления?
– Познавах само едно момче, но те го убиха, та и името му не можах да науча. Беше крало коне, а и с черна борса се занимавало подгонили го и то при нас. „Аз, вика, съм комунист, искам да се бия с фашистите. Взеха го. Другарите навремето бяха много наивни в това отношение и не можеха да преценяват много хората. Някои от тях дори бяха ликвидирани постепенно, но така и не се разбраха мистериозните смъртни наказания. Защо бяха направени и как са загинали другарите. Моето предположение е, че е имало наказателни отряди, които са се страхували от наши момчета в страната. Страхували са се да не разкрият мръсни тайни за доведени деца и за показни убийства на невинни хора, каквито имаше.
– Имаше ли момчета, които не бяха пипали пушка, преди да дойдат при вас?
– Да, повечето. Ами млади, почти деца, в кръжоците по марксизъм кой да ги учи на стрелба. Някои от тях до края не се научиха добре да боравят с оръжие. На някои това им коства живота.
– Когато след Девети се събирахте да си припомняте славното минало, какво си говорехте?
– Това бяха срещи, за да си прекараме добре и да хапнем и пийнем богато на фона на спомените. Самоуверявахме се, че сме били най-славната бригада и без нас нямаше да дойде свободата. Бе ни забранено да говорим за свади, които е имало между нас по време на партизанството. Но имаше и обидени на новата политика на партията и те не идваха на сбирките. За такива по-късно нямаше хубав пост и кариера.
Blitz.bg
Вижте най-добрите оферти за групово пазаруване
