Български срам – манифестация и селфита под лика на Апостола
По-голям срам на 19 февруари надали е имало. Вероятно единствено предателството го е надминало. Български, наш си срам. И не, не бяха виковете „мафия“ в нозете на каменното бесило. И друг път агитки всякакви са осквернявали церемонията на този ден. Досега никой не беше си позволявал да политизира тъй грозно най-черната и най-обединяващата ни дата.
На 19 февруари видяхме нещо като първомайска манифестация, нещо като протестно шествие срещу властта, нещо като предизборна агитация. Или три в едно, продуцирано от президента и БСП. Гледах дефилето, което пое от площада пред царския дворец, където е била предсмъртната килия на Апостола, в посока към паметника-бесило, и се чудех какво е това жизнерадостно настроение, дето струи от лицата на участниците на първата линия.
Какви са тези усмивки, които раздават на електората. Ухилени, щастливи физиономии – Корнелия Нинова, Илияна Йотова, Румен Радев, депутатите от БСП, секретарите на президента, организатора на шествието от комитета, наречен на Левски – Васил Василев. Всички засмени до ушите, здрависват се, поздравяват се, позират за снимки за спомен, правят си селфита.
Да се зачудиш какъв празник е днес, каква е тази мирова радост, избори ли спечелиха, или на траурна процесия са поели към лобното място на Дякона?
А той там, над главите им, разножен в десетки еднакви портрети, побити на пръчка. Мятат го като кукла на конци, като чучело, като маска за Хелоуин. Зад гърбовете им, не отпред пред процесията – там някъде, отзад, в миманса. Левски – фон за селфита.
Няма как да се преглътне подобен маскарад. Няма как да се забрави гаврата с Левски и чувството за срам, че цялото това нещо си го видял.
На фона на жизнерадостната процесия, която трябваше да бъде траурна, смълчана, другите политици и управници, от противниковия отбор, бяха на панихидата в църквата заедно с местната власт и главният прокурор. Лицата там, в храма, бяха далеч по-адекватни на момента. Горчилката от разделението обаче остава. Защото до днес 19 февруари ни обединяваше в почитта и мъката по Дякона. От днес вече и нея си парцелирахме според политическата изгода. И лепнахме още едно петно върху паметта на Апостола. Български, наш си срам. За негова сметка. И хоругвите не могат да го изтрият.
