Волен Сидеров: От двамата, които предадоха Живков, единият стана президент, другият – премиер

Какво се случи на 10-ти ноември 1989 г. ли? Имаше пленум на ЦК на БКП, която беше управляваща партия по Конституция, а Централният комитет избираше ръководството – председателя, главния секретар и политбюро. На пленума Тодор Живков си подаде оставката като генерален секретар на партията, в същото време той беше и председател на държавния съвет. Има една снимка, на която той е с изненадана физиономия, тази изненада се дължи на това, че някои от неговите другари го предадоха и предложиха да бъде гласувано и неговото снемане като председател на държавния съвет (т.е като президент). Тогава Андрей Луканов, Петър Младенов, Димитър Станишев и Георги Атанасов видяха в това „своя час“ и решиха да го свалят от всички постове. Те предложиха и пленумът гласува. През лятото на 1989 г. по радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова прочете моя статия, която се казваше „Правова държава ли е България?“. Аз бях открил, че в Конституцията от 1971 г. липсва текст, в който да се казва как се сваля председателят на държавния съвет. Това беше абсурдно, означаваше, че този пост и тази конструкция (държавен съвет) беше създадена специално за Живков. Той беше и законодателен орган и одобряващ всички други закони. Авторитарното му управление не можеше да се отрече по никакъв начин. Но специално за него беше конструиран държавният съвет, а не съществуваше опция за освобождаване на председателя на държавния съвет. На 10-ти ноември стана ясен този пропуск и той си подаде оставката.

През 1996 г. като главен редактор на сп. „София” Волен Сидеров прави интервю с Тодор Живков

Преди оставката на Живков нямаше народни вълнения. Всички снимки, които виждате от пълния площад, са цяла седмица след 10-ти ноември. Натискът не идваше от тълпите, а от Съветското посолство. Тогава Горбачов, лидерът на Съветския съюз, вече беше уговорил с Буш Старши свалянето на държавници в Източния блок – Живков, Чаушеско, Ярузелски – тези, които ръководеха социалистическите държави и бяха сателити на Съвесткия съюз. Съдбата на Живков беше решена извън София. Българияникога не е била самостоятелна държава и сега не е. Самият Горбачов предаде собствената си страна като позволи тя да се разпадне и предизвика страданието на своите сънародници.

Октомври 1989 г. на входа на Южния парк: Тодор Гагалов, Владимир Левчев, Вероника Николова, Георги Спасов, Волен Сидеров

Хората, които минаваха за много смели, диктуваха мнението на обществото – те говореха за цензура, за липса на свобода на словото, но не направиха нищо след отпадането на тази цензура. Един Георги Мишев се е утвърдил като писател и сценарист по времето на социализма, но след това не се изяви. Марко Ганчев – също. Всички, които се оплакваха от цензура, бяха храненици на системата на Живков и в някакъв момент решиха, като недоволни деца, че това е диктатура… Писателите и хората на изкуството живееха много по-луксозно от останалите хора, но в един момент решиха, че им липсва свобода и се обявиха за дисиденти. От т.нар. „опозиция“ никой не беше ходил в затвор, задържан или дори не беше пострадал от режима. Самият Желев беше издигнат като основна фигура и веднага след 10-ти ноември беше извикан от Андрей Луканов заедно с по-изявените интелектуалци – Петко Симеонов, Вагенщайн, Блага Димитрова. Те бяха събрани в жилището на Николай Хайтов, където след отстраняването на Тодор Живков, Младенов и Луканов си разпределяха властта. От двамата, които предадоха Живков, единият стана президент, а другият – премиер.

1990 Времето е наше, площад „Св. Ал. Невски”. На снимката Волен Сидеров и Милена Дакова

Много хора у нас платиха цена. Особено тези, които цял живот са работили и не познават друго освен трудов живот. Да, те не бяха добре платени в сравнение със Запада и много стоки липсваха, но имаха сигурност и липсваше този стрес, който днес побърква много хора. Имахме собствено производство на автобуси, мотоциклети и военна техника. Всичко това можеше да се запази и да се префасонира или в държавна, или в държавно-частна собственост и да носи приходи. Тези над милион българи бяха „изхвърлени зад борда“ при разрушаване на икономиката, като загубиха работата си. Говорим за протестиращите… Те бяха излъгани, но и те носят вина за това. Лесно е да се каже, че тези, които бяха на трибуната не бяха с нужните качества и капацитет, за да станат държавници – нито Желю Желев, нито Петко Симеонов, след това и Филип Димитров. Те не мислеха за това, че с разрушаването на предприятията, стотици хиляди работници стават една маса от обедняващи хора. Вината на гореизброените е налице, но вина имат и българите, които не се бунтуваха срещу разрушаването. Защо не протестираха срещу това да им бутнат заводите? Защо не се бориха за своя хляб, за своето семейство, за своя живот? Това за мен е вината на тези милиони хора, които вече са безименни.

Сидеров като главен редактор на в. „Демокрация” и покойният президент Желю Желев

Една много коварна роля изиграха и т.нар. независими синдикати. Аз съм един от основателите на „Подкрепа“, но напуснах веднага, когато осъзнах какво се случва – една бандитизация, започнаха да се окупират предприятия, да правят стачки и да се фалират заводи, след което да казват, че държавата е „лош стопанин“. По този начин бяха разрушени десетки предприятия. Основна роля имаха шпиц-комадите на „Подкрепа“, които са виновни за наличието на днешните олигарси. Тези, споменатите, които сега са в затворите, нямаше да бъдат олигарси и да направят милиони, ако това не беше допуснато от други, които днес са на свобода. Сбърканият модел е по вина на тези „лица на демокрацията“, които бяха носени на ръце от народа. СДС нямаше ясни цели, порадва се на президентство, на присъствие във високата власт и след това завършиха живота си с алкохол или гузна съвест.

Ние, източните държави, които бяхме буфера между Изтока и Запада, увиснахме. Водим се, че сме в Европейския съюз и НАТО, но това не води до модернизация, до индустриализация, не води до забогатяване на населението. Чуждите инвеститори, с които властта се хвали, идват тук и експлоатират евтината работна ръка и носят печалбата вкъщи. Това, което ни се случи след 10-ти ноември беше да ни колонизират и ограбват. И да, някой може да каже, че преди това сме работели за Съветския съюз, сега за Запада. Ако сравним двете колонизации, тази за Съветския съюз беше по-изгодна за България. А свободата на словото – нима я има и сега?! Да, българинът получи свободата да пътува, но се превърна в работното животно на Европа, за да се стигне до там, че такива недоразумения като Макрон да се гаврят с нас и да кажат, че предпочитат африканци пред български „банди“.

Хората, политици, държавници, не могат да изградят „ново общество“, единствено могат да се грижат да няма фрапиращи несправедливости, да не се погазва живота, да не се застрашават здравето и правата на хората. Това трябва да съблюдават. Всеки, запознат с вярата ни, знае, че светът ще остане такъв до второто причастие. След това в Божиите виждания да стане такъв, какъвто Той реши, защото Той е съдържател на всичко видимо и невидимо. Чувам често българите, които са в чужбина да критикуват нашата общност без да имат това право. Чувството за българска принадлежност не е да ядеш лютеница, бяло сирене и да слушаш българска музика, не, дългът ти към Родината е да си тук и в най-лошите моменти. Тези 30 години не бяха „преход“, бяха по-скоро агонизиране. Тогава трябва да зададем въпросите: Искаме ли да има държава България? Искаме ли да има български народ? Искаме ли това, което сме опазили хилядолетия, да го има?